Едва ли има друга фигура в българския духовен пантеон с по-противоречива съдба от Учителя Петър Дънов (Беинсà Дунò). Обожествяван още приживе от едни, той е злостно хулен от други. Безспорно обаче Петър Дънов оставя на човечеството неоценимо богатство – оригинално философско учение, практична наука за разумен и духовно осмислен живот.
Последователен и добронамерен във всички свои действия, Учителят доказва на дело, че човеколюбието е по-силно от себелюбието. Доказва го и на нас, българите, които сме щастливи, че вече можем да общуваме с жизнеутвърждаващата философия на нашия сънародник.
Роден на 11 юли 1864 г. в село Николаевка, Варненско, в семейството на православен свещеник, Петър Дънов расте в родолюбива среда. Получава висше теологическо образование в Америка, но се завръща в България, защото съзнава нуждите на своя народ от просвета и образование. И никак не е случайно, че скоро след това издава първата си книга със заглавие „Науката и възпитанието“.
В началото на новия век често пътува из страната и изнася лекции, като едновременно прави проучвания върху умствените възможности на българите чрез методите на френологията. Убеден, че те са достатъчно интелигентни и възприемчиви към по-ново, реформаторско мислене, през 1914 г. той започва да изнася публични неделни беседи в София, по-късно издадени в шест тома под наслов „Сила и живот“.
През военните години Петър Дънов продължава да изнася своите публични беседи. Те прекъсват само през 1917 г., когато заради неортодоксалното му тълкуване на Христовите слова е интерниран за една година във Варна.
След завръщането си в София през 1918 г. подновява своята просветителска дейност. Скоро след това негови ентусиазирани последователи основават селище извън София, наречено символично „Изгрев“. Там започва да се прилага на практика идеята за комунален братски живот, чиято цел е постигането на общ духовен растеж.
През тези години все по-често обръщението „г-н Дънов“ се замества с „Учителю“ поради респекта към неговите универсални познания. Самият той държи да го наричат Беинсà Дунò.
С общи усилия последователите му построяват модерна сграда с обширен салон, в който Учителят изнася нов вид лекции, наричани от него „окултни“. Тяхна тема са вътрешният мир на човека и взаимоотношенията му с природата. Учителят осветлява един нов свят на събития и явления, невидим за физическите сетива на хората.
През 1927 г. „Изгревът“ се превръща в духовен център за универсални знания. Учителят често е посещаван от известни личности, търсят се съветите му по всякакви въпроси. Обаянието му е неоспоримо. От него се страхуват единствено слабите и дребни души, но към тях Учителят проявява рядко търпение и отзивчивост. В живота му няма тайни. Между думите и делата му има пълно покритие. Говори само истината. Никога не нагрубява и не предизвиква хората. Зачита правото на свобода у всеки.
През 1929 г. се поставя началото на летните лагери в Рила. Всеки август последователите на Учителя заживяват на палатки край второто от Седемте рилски езера (Бъбрека). Странно изглежда фигурата на Учителя на фона на пъстрото множество край планинското езеро или по тесните криволичещи пътеки. Всякога с изрядно чист бял костюм, с вратовръзка и бомбе, той наистина е странник – един сред многото.
Преди да си замине от този свят на 27 декември 1944 той казва съвсем скромно: „Една малка работа за Господа напълно се завърши… добре“. Тази „малка работа“ включва интензивен 80-годишен живот, посветен на духовна просвета и на една по-висша етика. Тази „малка работа“ е безспорно апостолска мисия, изпълнена с твърдост, разбиране и постоянство.
Милка Кралева
